Всеки ден е капка вода,
която бавно отмива
младостта от лицето ми.
И е все едно дали живея с
опасността на разбиващите се в брега вълни
или сънувам в блатната безбрежност на скуката.
Панта рей.
Денят, в който водата замръзна,
е обречен да се връща всяка година.
И да ме заварва различна,
но със същите мисли.
* * *
Несподелената любов бе
добре маскиран с подправки гняв.
Усещах захарта върху устните си сутрин,
преди да измия съня
с глътка ледена реалност.
Очаквах, винаги очаквах,
солта на случайната среща,
придаваща вкус и на най-постните ми дни.
Ала после виждах те със други,
омразни и омайни,
и на езика ми бе така остро и люто –
като уасабито, което ти така и не се научи да обичаш.
И се питах защо не съществувам в твоя свят,
когато
ти заемаше тъй голямо място в моя.
Гневът се трупаше.
* * *
Гневът е моята гилотина.
Пламти в гърдите и душата ми,
но знам, че всъщност е само
висящо над главата ми острие.
А езикът ми – палач, съдник и спасител.
Една ядна дума и ножът приближава,
За да раздели ума от тялото
пред ликуващата за кръв тълпа.
Без ума си ще загубя възможността за онова,
което не умея да притежавам.
* * *
Дните на водата
унищожиха пламъка на гнева.
И безумно, блуждаещо,
тялото ми се дави
в спомена за аромата
на несподелените ни дни.
А денят, в който водата замръзна,
е обречен да се връща всяка година.
И да ме заварва различна,
но със същите мисли.
