Харуки Мураками, разбира се, не е „независим“ творец в приетия смисъл на думата. Книгите му се публикуват от издателски къщи от ранга на Knopf и Random House и се радват на стабилна реклама, а японският писател в продължение на 10 години бива регулярно номиниран за Нобелова награда за литература.
Работата е там, че Мураками все пак е независим творец. Буквално независим. Независим от популярните тенденции в литературата, независим от желанието да нагоди към читателите си и независим от стремежа да се хареса на всички, камо ли на издателите си. Може би затова и за пореден път не печели заветния приз на Кралската шведска академия на науките, кой знае.
Харуки Мураками не просто пише – той измества границите на фантазията на читателя. И всичко това чрез интровертни, ексцентрични и самодостатъчни си персонажи, с които малцина биха могли да се идентифицират, но чиито чувства неизменно биват разпознавани и разбрани.
Решихме да споделим с теб някои от най-докосващите, провокативни, олицетворяващи творчеството на Мураками цитати. В част 1 ще се спрем на книгите:
„Безцветният Цукуру Тадзаки и неговите години на странстване“
„Спутник, моя любов“
Цитати от „Безцветният Цукуру Тадзаки и неговите години на странстване“
Издателство: „Колибри“. Превод от японски: Дора Барова.
„Колкото и дълбоко да мислеше, едва ли щеше да стигне до отговор. Сложи въпроса в графа с табела „Неразрешени“ и го отложи за по-нататък. У себе си имаше няколко такива графи със зарязани в тях въпроси.“
* * *
„Чака ни победа, ясно ли е? Въпросът е как и с колко ще победим. За нас не съществува алтернатива да изгубим.“
* * *
„(…) не виждаше край себе си нито един интересен от своя гледна точка човек. В сравнение с колоритните му и толкова въодушевяващи го негови четирима приятели от гимназията всички тук бяха някак безцветни, безинтересни, безлични. Така и не успяваше да срещне човек, когото да му се прииска да опознае по-надълбоко и с когото да изпита желание да поговори надълго и нашироко.“
* * *
„Цукуру се въртеше на едно и също място като изгубил чувство за ориентация човек. Въртеше се и изведнъж осъзнаваше, че е там, откъдето е тръгнал. Скоро, подобно на развален винт, мисълта му престана да се върти – нито напред, нито назад.“
* * *
„Онова лято Цукуру се върна в Токио със странното усещане, че цялото му същество се променя напълно. Друг бе цветът на всичко, което бе свикнал да вижда край себе си, сякаш го гледаше през странен филтър.“
* * *
„Има неща, които за нищо на света не можеш да споделяш.“
* * *
„В съня си обаче Цукуру копнееше силно за една жена. Не беше ясно коя е тя. Просто същество. Освен това жената можеше да разедини тялото от сърцето си. Имаше тази изключителна способност. Мога да ти дам едно от двете, каза тя на Цукуру. Тялото или сърцето. Но не можеш да имаш и двете. Затова искам тук и сега да избереш едното. Защото другото е за някой друг.“
* * *
„Но да размишляваш истински, е май като да сътворяваш абсолютна пустота.“
* * *
„Болката ражда самооценката. Не възрастта, а още по-малко брадата.“
* * *
„Всяко нещо си има така наречената рамка. Същото се отнася и до мисленето. Не трябва постоянно да се боиш от рамката, но не бива и да се страхуваш да я разбиеш. Това е най-важно, за да стане човек свободен. Благоговение и омраза към маската. Важните неща в човешкия живот са в крайна сметка второстепенни. Само толкова мога да кажа.“
* * *
„Нахлуваха в света на въображението му винаги заедно, непременно двете. И всеки път Цукуру изпадаше в мрачно настроение. Защо и сега трябва да са тези двете? Те се отказаха категорично от мен. Заявиха, че повече не желаят нито да ме виждат, нито да разговарят с мен. Защо тогава не благоволят да изчезнат тихо и кротко от душата ми?“
* * *
„Колкото по-напред излизат хипотезите, толкова по-ненадеждни са изводите“.
* * *
„Изглеждаше му съблазнително. Светът да изчезне, приеманото за действителност да престане да бъде реално. Светът да не съществува за него по същата причина, по която той вече не съществуваше за него.“
* * *
„Талантът е като съд. Колкото и да упорстваш и да се стараеш, размерът му не се променя. Невъзможно е да налееш повече вода, отколкото побира.“
* * *
„Острата болка се събуди отново. Не беше нетърпима. Нетърпим бе споменът за нея.“
* * *
„(…) онова прекрасно време отлетя и никога повече няма да се върне. Безброй красиви възможности изчезнаха, отнесени от времето.“
* * *
„Навремето вярвахме силно в нещо и бяхме в състояние да вярваме силно в нещо. Мисълта за това не изчезва просто ей така безцелно.“
Цитати от „Спутник, моя любов“
Издателство: „Колибри“. Превод: Людмил Люцканов.
„Главата ми е като някакъв абсурден хамбар, претъпкан с неща, за които искам да пиша — казваше тя. — Образи, сцени, откъслечни фрази… всички са ярки и живи в ума ми. Пиши! — викат ми те. Струва ми се, че е на път да се роди страхотен разказ, че пишейки, ще се пренеса на някакво съвсем ново място. Проблемът е, че щом се приземя до писалището и започна да пиша, разбирам, че нещо много съществено е изчезнало безвъзвратно. Очаквала съм да се получат кристали, но няма нищо подобно — само дребни речни камъчета. И не съм пренесена никъде.“
* * *
„Във всяко лесно обяснение по пътя на логиката има скрит капан. Зная го от личен опит. Някой беше казал, че изобщо не си струва труда да се обяснява нещо, което може да се обясни само с една книга.“
* * *
“ (…) в един момент от младостта си започнах да тегля невидима граница между себе си и околните. Който и да беше пред мен, винаги запазвах определена дистанция и следях внимателно отношението му към мен, за да не го допусна твърде близо до себе си. Не приемах за чиста монета ничии думи. Не хранех лоши чувства към света, но голямата ми страст бяха книгите и музиката.“
* * *
„Когато стана сутрин и се погледна в огледалото, виждам един напълно непознат човек. Изостанала съм от себе си, сякаш истинското ми „аз“ е влак, който не мога да догоня.
— В такъв случай няма ли да е по-добре просто да го оставиш да си върви в каквато си иска посока?
— Но ако изгубя себе си, къде бих могла да отида?“
* * *
“ Според мен повечето хора живеят в измислен свят. Аз не правя изключение. То е нещо като трансмисията в автомобила. На човека е нужна такава трансмисия между него и суровата действителност. Когато светът те притиска с цялата си тежест, ти използваш лоста, за да превключиш на скорост, която ще ти позволи да понесеш тази тежест. Така запазваш крехкото си тяло.“
* * *
„(…) не можех да я обикна. Когато бях с нея, никога не се пораждаше оная безусловна, естествена задушевност, която възникваше между мен и Сумире. Не ме напускаше чувството, че помежду ни има тънко, прозрачно було. Видима или не, винаги оставаше една бариера. Постоянно ни връхлитаха неловки мълчания — особено когато се разделяхме. Нищо подобно не се случваше, когато бях със Сумире. При всяка следваща среща с тази жена, все по-ясно разбирах колко ми е нужна Сумире.“
* * *
„И тогава разбрах. Оказали се бяхме чудесни спътнички, но в края на краищата не бяхме нищо повече от самотни метални късове, движещи се по собствени, несъвпадащи орбити. Късове, които отдалеч приличат на красиви падащи звезди, но всъщност не са нищо повече от затвори, където всеки от нас е сам-самичък и лети неизвестно накъде. Когато орбитите на тези два сателита се пресекат случайно, ние се срещаме. Може дори да отворим сърцата си, да познаем в другия сродна душа. Но само за миг. За да се окажем в следващия отново в пълна самота. Докато не се запалим и не се превърнем в нищо.“
