Желанието да бъдат в центъра на вниманието бе заложено в самата същност на тези хора. Независимо дали ставаше дума за слънчеви лъчи, студийни прожектори или светкавици на фотоапарати – светлината просто ги опияняваше.
Искаха да достигнат слънцето, а може би дори да го изместят. И смело размахваха изкуствените си криле. Досущ като Икар, се отдаваха на копнежа си безразсъдно. Мислеха си, че полетът е безкраен, че вечно ще са по-близко до мечтата си, отколкото до земята.
Тогава манията им за слава и господство ги убиваше. Целият свят наблюдаваше сивия дим, който се издигаше от крилата на нещастниците, повярвали, че могат да доближат самото слънце. Мечтателите изгаряха и потъваха във вечно тъмните дълбини на небитието.
Амбициозните, славолюбците, любимците на тълпата, наивниците… всички те падаха, а само след минути техните последователи вкупом политаха в освободеното небе, за да повторят грешките им.
И защо? Нима няма начини да си уникален, забелязван и щастлив, докато си здраво стъпил на Земята и слагаш основи на мечтите си?
Никога не съм разбирала стремежа към нещо, което неизбежно ще подпали главата ти, ще изгори крилете ти и ще те превърне в пепел.
Поне докато не се влюбих.
Но това е друга история.