Някога той беше непредвидим, а мислите му – неуловими. Имаше мечти, достатъчни за построяването на няколко въздушни замъка, но добрата му преценка го задържаше здраво стъпил на земята. Винаги вярваше в себе си и само на себе си. Малцина знаеха къде ще го отведе утрото. Ала мнозина осъзнаваха, че един ден той ще стане велик. Не подаряваше усмивката си всекиму, затова когато ми се усмихнеше, виждах ценността и искреността на тази усмивка. Бих убила за нея.
Питате се какво стана с този човек?
Стана като другите. Подгони лесната мечта, маскирана като голямо предизвикателство. Стана манипулируем. Вярваше сляпо. Стана елементарен и предвидим, защото нещата които желаеше, ги желаеха повечето хора по света.
Вече не беше човек, притежаващ вещта “часовник”. Вече живееше по часовник.
Сега знам къде ще го заваря утре. И вдругиден. И догодина. Макар и обикаляйки света, той винаги ще е на едно и също място в мислите си. А най-лошото е, че в името на целта стана “позитивен”. Усмихваше на всеки. Бяха го научили, че усмивката ще му донесе пари. И сигурно му носеше, но самата тя се обезцени.
Твърдеше, че е щастлив. Всъщност изнасилваше щастието си всеки ден, защото му бяха набили в главата, че човек няма право да е тъжен… Така и не разбра кога щастието му го напусна, оставяйки само идеята за себе си в съзнанието. Загуби и индивидуалността си в ласкателства на лицемери.
Защо се учудвам, че го намразих?
Намразих го, защото той уби човека, на когото се възхищавах. И нищо не може да е както преди.
