Защо Луната никога не ни показва тъмната си страна? Шшшт, не ми отговаряй! Астрономията не ме вълнува. „Синхронно въртене“ – що за безумство?
Истината е, че Луната крие част от себе си. Никога не я виждаме цялата, никога не чуваме гласа й. Тъмната страна на Луната е най-защитеното от радиовълни място в Слънчевата система. Единственият спътник на Земята на моменти дори не желае да се чува и вижда с нашия свят. Не се учудвам.
Радиосянка. Радиовълни. Радио. Информационна радиация, бликаща от всяка пора на Земята.
Р-А-Д-И-А-Ц-И-Я. Страшна дума.
Радиационното облъчване често води към табелка „Авариен изход от живота“. Също като отровните гъби.
Мария Кюри, кажи ни, радиацията ли е смърт, или облъчването е смърт? Уморена съм от живота, който ме облъчват да живея. Ще отида на поклонение в Припят.
Както и да е, говорехме за тъмната страна на Луната. Ти си по астрономията и знаеш, че няма такова нещо като „тъмна страна“. Когато Земята не гледа, тъмната страна получава същата доза светлина като добре позната ни светла половинка. Истина е. Виж в Google.
Когато навсякъде тъне мрак, аз също като Луната получавам своята невидима доза светлина. Никой не вижда и не чува тъмната част от мен. Белотата на моята чернота. Чистото и необлъчено мое аз. Никой, освен теб.
И последен въпрос. Казват, че бялото поглъща всички цветове. Тогава защо черните дупки са черни?
…
Друга нощ. Няма звезди. Няма Луна. И черни дупки няма. Нощно философстваме. Спящият град лежи в краката ни.
„Защо винаги искаш да си над всички?“
Светкавица раздира нощта. Небето е бяло.
Махни светлината, затъмни небето. Недей да ми задаваш въпроси, на които не мога да ти отговоря.
„Ако бях дърво между дърветата, животът би имал смисъл или по-скоро проблемът не би съществувал, защото аз щях да бъда част от този свят. Щях да бъда този свят, срещу който се противопоставям сега с цялото си съзнание…“
Само че аз не съм Камю, а обикновен нощен философ.
Искам да съм различна. Искам да съм над всички, за да не могат те никога да ме достигнат. Никой от тях няма да се доближи до мен. Страх ме е от…
Кратък проблясък и светкавицата вече я няма. Пак е тъмно.
Горещо е. Не ми стига въздух. Твоите думи са като северен вятър. Говори ми. Моля те. Не спирай.
Имаше време, когато исках да съм сама. Изолирана от света като телефон с изтощена батерия. Имаше време, когато се нуждаех да опозная своите мисли.
Сега ти си послеписът на моите мисли. Глас, изричащ всички онези хрумвания, въпроси, недоизказани неща, които могат да се намерят само в един послепис. Единствено послеписът, с едно изречение, е способен да промени целия тон на едно писмо от десет страници. Ти не променяш мислите ми, а им придаваш от твоя вълшебен оттенък. Черното се превръща във виолетовото на нощта.
Нощни философи. Странни хора сме.
Живеем в различни светове, различни г(рад)алактики, и когато орбитите ни се пресекат, е неизбежно да си повлияем. Гравитацията на хората на нощта е убийствена.
Има ли радиация на твоята планета?
„Когато по радиото пуснат нашата песен, светът затаява дъх…“
Само че те никога не биха пуснали нашата песен по радиото.
Нощните философи са във вечна радиосянка. Скрити за света. Неопетнени. Чисто Аз и чисто Ти.
…
P.S. Благодаря ти, че те има.
