В навечерието на 15-тата годишнина от трагедията в гимназията Колумбайн, по новините изтече вестта за поредното масово училищно клане в Щатите. Този път, за щастие, няма жертви – 16-годишният нападател Алекс Храйбал от регионална гимназия „Франклин Рузвелт“ успява да нанесе несмъртоносни рани с нож на 20 свои съученици, преди да бъде обезвреден от заместник-директора Сам Кинг.
За времето, изминало от онзи далечен 20 април 1999 г., когато Ерик Харис и Дилън Клиболд влизат въоръжени с полуавтоматични оръжия, пропанови бомби и ножове в „Колумбайн“, за да убият 13 човека, наистина се забелязва драстично подобрение в начина на реагиране на училищен персонал и полиция при подобни инциденти.
Би следвало обаче, че за толкова години хората са се научили и да разпознават знаците, които предхождат подобен отчаян акт.
Би следвало усилията да са насочени и към превенцията на подобни престъпления.
Би следвало кампаниите против тормоза в училище да не са просто празни приказки.
Би следвало.
Бърз поглед към статистиката обаче показва, че от 1999 г. насам в нападения над училища или колежи в САЩ са били убити общо 161 души. Което означава, че нещо в системата куца.
Темата за училищния тормоз винаги силно ме е вълнувала, затова и използвах възможността отново да се заровя в десетките филми и книги, посветени на най-известното в американската история клане „Колумбайн“, за да потърся отговори за себе си. Сред най-добрите четива, които мога да препоръчам, е „No Easy Answers“ на Брукс Браун, съученик и близък приятел на извършителите Ерик и Дилън. Качествените филми по темата са много, но сред най-добрите заглавия изпъкват „Bang Bang You’re Dead“ (2002) на режисьора Гай Ферланд и документалния „Zero Hour“ (2004).
Неизбежно във фокуса на всички подобни продукции са убийците и причините, довели до случването на трагедията. Докато Брукс Браун и Гай Ферленд ни внушават, че училищната система и обществото като цяло имат вина за подбуждането на синдрома „деца убиват деца“, то журналисти като Дейв Кълън са категорични – Ерик Харис и Дилън Клиболд са социопати и психопати, и следователно те и само те носят цялата отговорност за случилото се.
В общи линии, всички, решили да сътворят нещо по темата „Колумбайн“ обезателно стигат до соченето с пръст и поставянето на етикет „виновен“ или „невинен“.
Независимата продукция „Априлски дъждове“ (April Showers, 2009) обаче е по-различна – и то не защото режисьор е Андрю Робинсън, някогашен ученик в Колумбайн и свидетел на събитията от първо лице, а защото в неговия филм фокусът не е върху убиец или жертва. Разглежда се единствено реалността – сивите нюанси, в която се сливат понятията за „добро“ и „зло“, „правилно“ и „неправилно“.
Главният герой, дванадесетокласникът Шон Райън (Кели Блац), си има всичко, което би могъл да пожелае – носител на няколко театрални награди като актьор и режисьор на училищни постановки, той е талантлив, популярен, с красива приятелка (Джанел Париш, Мона от „Малки сладки лъжкини“). Работата е там, че Шон е привлечен от друго момиче – чаровната Ейприл (Елън Уоглъм) – и прекарва дните си, тънейки в неувереност какво точно да направи по въпроса. Така и не стига до решение, защото един от неговите приятели – индивид на име Бен Харис – нахлува в гимназията „Джефърсън“ (която изглежда почти 1 към 1 с „Колумбайн“) и застрелва 13 души. Сред жертвите е Ейприл, което дава началото на поредица от кошмарни дни за Шон.
Втората сюжетна линия проследява битието на Джейсън (Дарил Сабара) – тормозено от по-големите ученици хлапе, което в деня на трагедията успява да се превърне в герой. Или поне така изкарват нещата медиите, но истината е много по-грозна…
Подхвърляйки най-различни препратки към „Колумбайн“, филмът разказва за последиците от трагедия с подобни мащаби. След няколко тежки сцени, в които ставаме свидетели на самото училищно клане, и отделените около 2 минути за мотивите на масовия убиец Бен Харис, сме оставени да потънем в скръбта на всички, имали нещастието да са около гимназията „Джефърсън“ в този ден. Обвиненията и самообвиненията хвърчат навсякъде, докато започваш да се чудиш имало ли е изобщо някой невинен в цялата история.
Като „добри“ могат да бъдат определени единствено загиналите в клането, и то защото нямаме възможност да надникнем в главите им. Без да издавам твърде много, ще кажа, че действията на протагониста Шон, който е добър и състрадателен пич през 99% процента от времето си на екран, се оказват не по-малко нараняващи от куршумите на Бен Харис.
Сила на „Априлски дъждове“ са стойностните диалози, избягването на клишета (включително религиозни), и начинът на заснемане. Като слабост може да се посочи ужасното озвучаване – гледах продукцията 3 пъти без субтитри и едва на третия път чух правилно някои реплики.
Все пак, изборът на Андрю Робинсън да снима на естествена светлина с ръчна камера спомага изключително много на това зрителя да се почувства сякаш е на мястото на събитието. Монтажът е хаотичен, събития и спомени преливат едни в други през 84-те минути на филма, до степен, до която губиш представа кое е минало и кое настояще. Перманентна е само болката.
А болката не е просто по изгубения живот. А по изгубените възможности, изгубеното време, изгубената вяра, по почернения завинаги месец април. Най-вече, болката е осъзнаването, че със и без гръмки програми за нулева толерантност към насилието в училищата, каузата е предварително изгубена. Истината е, че всеки от нас може просто да „изперка“ – комбинация от лошо стечение на обстоятелствата, страх, унижение и физическа болка може да ни направи зверове. Дори нас, зрелите хора. А в училищата, където хормоните врят, и най-малката провокация е взривоопасна.
И докато на екрана, като част от финалните надписи на „Априлски дъждове“, се точат стотиците имена на деца и възрастни, загинали при училищни кланета, си задавам въпроса дали просто човек не върви срещу природата си, събирайки хиляди потенциали хищници с различни интереси от различна среда в една сграда, карайки ги да учат едно и също.
Дали докато съществуват училища, няма да има и училищно насилие?
Но това, разбира се, си е само мое мнение.
„Априлски дъждове“ е тежък филм, но носи в себе си много истини.
Оценката на Indie Beaver: 7.5
