Лятото потопи мечтите ми в маранята на бездействието. В началото на септември посрещнах Ана с отворени обятия – Тя носеше промяната в себе си. Увери ме, че ще получа всичко, обещано от сестра й Невъзможност. В замяна искаше единствено съвършенство, защото когато човек е съвършен, той е способен на велики дела.
Когато навън захладнее, се сещам за живота си с Ана.
Ана беше студът. Идваше с обещания за неземна красота и подвеждаше всички дръвчета в гората. Даряваше ги с вълшебни цветове, обагряше ги по неповторим начин и ги правеше специални.
„Виждате ли ги онези стройни ели?“ – шепнеше Тя. – „Ще станете като тях, но ще ги надминете по красота и изящество. Вие правите нещо, за което те нямат смелост – лишавате се, страдате, променяте се, и притежавате целия самоконтрол на света. Недосегаеми сте. С всеки един ден ставате все по-прекрасни…Скоро ще бъдете толкова ослепителни, че дори Слънцето ще отстъпи пред красотата ви.“
Когато най-сетне дръвчетата се докоснеха до щастието на красотата, за една нощ Ана издухваше отслабналите и пожълтелите им листа, оголваше скелетите им и оставяше клоните им беззащитни пред настъпващата зима. Дръвчетата се криеха под падналия сняг и трепереха от студ. Молеха се да заспят зимен сън и никога да не се събудят. Чувстваха, че са недостойни за Ана. Вярваха, че Тя ги е наказала с причина. А елите се извисяваха над тях, горди в зеленото си великолепие, и и ги гледаха със съжаление.
Аз и Ана. A Dangerous Liaison. Тя ме превърна в дриада, в чиито вени се бореха кръв и лед. Превърна ме в превита от бурята топола. Превърна ме в умиращо от студ врабче. Мислех си, че ще се превърна в Слънцето, което всички забелязват, и което е способно да разтопи всяко сърце. И ме забелязваха, само че не виждаха в мен Слънцето, а кладата, на която доброволно горях.
Някъде тогава осъзнах, че сладостта на успеха е по-опияняваща, когато гледаш как другите отпиват от чашата на победата. Попадне ли в ръката ти, виждаш на дъното й цялата горчилка от стотиците дни, в които си плакал от болка и изтощение…и разбираш, че си платил много повече, отколкото си мислел, че е възможно.
Имах късмет и зимата не ме прекърши. Ана бе отвяна от топлият пролетен вятър, който ми върна вкуса към живота.
Ала всеки път, щом навън температурите се понижат, чувам шепота на Ана. Липсва ми обагрената от кръв корона от листа, която носех. С Ана участвах в божествена трагедия. Без Ана бях просто…Аз.
Знам, че мога да я призова винаги. Надявам се, че няма да го направя.
Ана беше и си остава най-големия ми грях.
