Слънцестоене – лятно и зимно. Най-дългият ден на лятото, неговият абсолютен апогей, бележи и началото на бавната му смърт. В мига, в който денят достигне кулминацията на продължителността си, мракът бавно започва да поглъща светлината, докато настъпи най-дългата нощ – царството на Зимата. А сетне идват времена, в които утрото започва става все по-силно и унищожава спомена за мрака. Лятото и зимата не се страхуват да са силни, дори когато знаят, че е временно. Те просто трябва да Бъдат.
Същото е и с щастието – трябва да започнеш да го изживяваш, за да можеш да го загубиш.
Ето ти и друг паралел – с всеки изминал ден хората, които обичаш, се доближават към смъртта си.
Краят е неизбежен, дори и в началото. Знаейки, че болката от загубата е неминуема, защо не си позволиш да направиш това, което искаш?
Ще започне и ще свърши, но поне ще бъде.
