Имах един странен навик. Оприличавах всеки срещнат с буква от българската азбука.
Първопричината вероятно бе, че когато бях съвсем малка и упорито пишех цялата кирилица огледално (често срещано явление при левичарите), една учителка ми подсказа да уча азбуката чрез асоциации. Ето например, „Г“ беше висока жена с орлов нос, която гледаше към дясната ми ръка, „Б“ беше нейният съпруг с шкембе, който винаги вървеше до нея, „Т“ беше електрическият стълб, на който кацаха птиците, а „Я“…е, „Я“ беше едната половина на разполовена муха. Между другото, не бях виждала разполовена муха, но пък много исках да видя, затова и сама си измислих тази аналогия. Не знам как точно ми помагаше да запомня правилната посока на „Я“, но откак ми хрумна, оставих “R” на мира.
Да, в общи линии, в детството си се вглеждах в буквите и търсех в тях предмети, хора и животни, а когато пораснах, нещата се обърнаха – където и да погледнех, спокойно можех да видя около себе си ходещи букви.
Важно е да уточня, че вече не правех аналози между външния вид на човек и дадена буква. Гледах единствено характера, поведението и начина на изразяване. Ако според Юнг имаше два основни типа темперамент – екстроверт и интроверт – то в моята лична класификация това отговаряше на „гласна“ и „съгласна“. Ако Майерс и Бригс доразвиваха теорията на Юнг с 16 типологии, то моите бяха 30 – колкото буквите на азбуката. Особено харесвах факта, че в моята теория „съгласните“ типажи хора бяха повече от „гласните“ – нима в истинския живот съотношението не е точно такова?
Считах системата си за оценка на хората за безгрешна. Четях личности по същия начин, по който нормалните хора четяха букви. Знаех точно какво да очаквам от всяка „буква“, имах представа в кои комбинации с други букви да я търся и какви думи образува. Ето защо лесно се нагаждах към почти всеки разговор и ситуация.
Сега обаче, за да не си помислите, че просто се хваля, ще ви разкажа за две личности, при които…е, при които епохално се издъних с класифицирането. Ако решите да спазвате моята метода, имайте тези ми провали като едно наум и сами преценете дали те са изключението, което утвърждава правилото, или обратното – напълно разбиват цялата теория на пух и прах.
Грешка №1: ТОЙ (официално класифициран като „А“, гласна)
От мига, в който го видях, ТОЙ не можеше да бъде нищо друго освен „А“. Първенецът на цялата азбука, водачът на буквената армия (че и на думата „армия“), срещащ се тъй често във всякакви комбинации от българския език.
Или поне ТОЙ такова впечатление оставяше за себе си чрез завидното умение да присъства на най-разнообразни събития, да нарича повечето хора свои приятели и да говори увлекателно за партита, битки и грандиозни победи. Казано накратко: социална птица, точно като буквата „А“. Категорична „гласна“ в обществото.
Проблемът беше, че тайно в себе си, ТОЙ не считаше себе си за „А“. Искаше да бъде, но не беше, поне и не на този етап от живота си.
Та ТОЙ дори не би се самоопределил като „гласна”, камо ли за лидер на азбуката! През целия си живот се бе осланял на авторитети – на велики теоретици, на хора от обкръжението си, на личности, на които се бе възхищавал. Някои от тези хора бяха истински „А“-та – постоянно на фронта, посрещащи опасностите първи, умиращи за своите идеали, които другите приемаха смлени наготово и чак в последствие горестно защитаваха.
ТОЙ беше съгласен с „А“-тата. Съгласен с тенденциите, с идеите, с мислите им. Единствената му „гласност“ бе да разгласява общи, рециклирани идеали, които удобно преписваше за собствено измъдрени. Следваше нишката на чужди мисли, и рядко забелязваше как тя се усуква около ръцете и глезените му и удивително заприличва на верига.
Нашият герой ужасно се страхуваше за авторитета си, за впечатлението, което оставя у околните. Никога не би го признал публично, но всяко предположение за личността му, което по някакъв начин се различаваше от представата, която градеше за себе си, вътрешно посрещаше на нож. Общуваше основно със себеподобни и отлично влизаше в средностатистическото описание на субкултурата, към която принадлежеше.
Понякога сваляше гарда и истинската му същност лъсваше – и тя бе интересна, предизвикваща, вдъхновяваща. ТОЙ обаче нямаше намерение да я пусне на свобода, защото това би му струвало възхищението на хората, които го имаха за голяма работа. А те го считаха за нещо специално просто защото ТОЙ се преструваше, че е като тях. Няма по-истинско одобрение от директната имитация.
Между другото, въпросният ТОЙ бе имал и самотни и кошмарни моменти, като всички нас, и тогава, именно в неразбраността и самотата си, се бе доближавал най-много до истинско „А“. Смелият, опълчващ се, борещ се „А“. Накрая обаче винаги хукваше след някой лидер и забравяше, че самият той може да бъде такъв.
За мен обаче дълги години ТОЙ си беше „А“. Прогледнах твърде късно.
Грешка №2: ТЯ (официално класифицирана като „Ъ“, гласна)
Грешка номер две е още по-непростима, защото имах възможността да опозная страшно добре персонажа, когото в последствие квалифицирах грешно.
В интерес на истината, дълго се чудех преди да я определя в групата на „гласните“, и дори когато го направих, пак имаше известни условности. Виждате ли, ТЯ беше идеален пример за буквичката „Ъ“. Гласна буква, безспорно, само че за разлика от своите събуквеници, пардон, събратя, се влачеше на опашката на азбуката и единствената дума, която оглавяваше, беше „ъгъл“. Подходящо, предвид това къде се завираше, когато в стаята присъстваха съвкупности от „А“-та, „И“-та и особено потискащите я космополитни „Е“-та, които, освен че се подвизаваха в почти всяка известна азбука, бяха и сред най-търсените гласни в световен мащаб.
Типажът „Ъ“ често се появяваше, написан с червен молив върху някое грешно „А“. Беше коректив, опозиция, алтернатива. Бе твърд като камЪк, не градеше пясЪчни кули и притежаваше особен блясък; все думи, които „А“ не владееше изцяло, колкото и да му се искаше.
И въпреки, че буквата „Ъ“ ужасно подхождаше на поведението й, в душата си ТЯ всъщност изобщо не беше такава.
Макар да оказваше бурна съпротива на популярните възгледи и хора, ТЯ тайно се възхищаваше на уменията на любимците на тълпата. Не харесваше идеите им, но в мрака на нощта се улавяше да се пита, дали ако се бе родила „Е“, нямаше да е напълно удовлетворена от същността си. Не искаше ли да е „Е“? Е, после й минаваше.
Въпреки че аз я бях определила като „Ъ“, ТЯ, също като грешка номер едно, не беше никаква „гласна“. Голяма част от нейните идеали бяха взаимствани от истинските „Ъ“-та – слабо известни философи, писатели, музиканти и други творци, на чието изкуство ТЯ се прекланяше и често влагаше в собствените си творби.
ТЯ вероятно би имала смелостта да застане зад собствена идея – проблемът беше, че такава не й беше хрумвала никога. Радикалните й виждания за живота бяха просто изискана смесица от чужди влияния, които обаче никой не се бе сетил да комбинира по-рано. Малкото собствено вдъхновение, което имаше, черпеше от гнева си към гласните и техните последователи – съгласните. Тя самата беше също „съгласна“, само че с „Ъ“, факт, правещ липсата й на уникалност по-малко забележима.
Грешка №1 и №2 в комбинация
ТЯ и ТОЙ, персонажите, които аз считах за „А“ и „Ъ“, вярваха в различни философии. Интересното бе, че защитаваха позициите си по сходен начин, дотам, че хората често ги бъркаха.
Антиподни помежду си, „А“ и „Ъ“ си приличаха по твърдоглавието си, високия интелект и (псевдо) гласността си. Разбира се, „А“ имаше дузини почитатели, а „Ъ“ често беше почти сама във вижданията си, но за сметка на това бе права не по-рядко, отколкото беше „А“.
Между другото, когато бях по-близка и с двамата, тези така наречени „А“ и „Ъ“ водеха публична „Война на гласните“. Защо? Ами защото добре утвърдените възгледи на „А“ се бяха пресекли с част от мненията на „Ъ“. Всеки нормален човек знае, че в езика ни има място и за „А“, и за „Ъ“. Те обаче не го осъзнаваха.
Само че, както уточнихме, нито ТОЙ беше „А“, нито ТЯ беше „Ъ“. Като верни „съгласни“, двамата наши герои защитаваха смело гласността на някакви далечни истински „А“ и „Ъ“, без самите те да бъдат предводители на битката. Накрая спряха изобщо да си общуват, защото се дразнеха взаимно – а се дразнеха, защото си приличаха твърде много и виждаха един в друг всичките си недостатъци. На двамата не липсваше егоцентризъм и лесно ранимо самочувствие – повечето „съгласни“ са така.
Да, „А“ и „Ъ“, ТЕ не бяха. Именно докато наблюдавах комуникацията помежду им, си дадох сметка, че двамата отговарят не просто на съгласни букви, а на съгласни букви със сходна тоналност, които обаче изразяват различни гласни гледни точки. Съгласни, които рядко участваха една до друга в дума, защото това щеше да наруши основни принципи на (съ)гласие. И (съ)гласност. Примери за това в азбуката колкото щеш – „Б“ и „П“, „З“ и „С“, „Г“ и „К“ … и някои други.
Изводи
Дълго време вярвах, че отново ще срещна НЕГО И НЕЯ, тези две съгласни, и те ще са станали малко по-гласни, ще са осъзнали ползите от разправиите си. За съжаление, това не се е случило и до днес, а и май няма да се случи никога. Факт остава, че ги мислех за нещо много повече от това, което бяха.
Все пак, въпреки грешките, продължавах упорито да ползвам класификацията си от букви. С условието, че се вглеждах отвъд фасадата, отвъд илюзията за съвършенство, която създават хората за себе си. Тогава очите ми наистина се отваряха за съгласните зад гласните, гласните зад съгласните и хората зад буквите.
Защото дори и буквите понякога лъжеха.
Приликата с всякакви действителни лица и събития е напълно случайна, макар слабите писатели винаги да се опират на реални случки, поради невъзможността да открият нещо по-интригуващо във въображението си. Така де.
