Не можеш да съдиш някого, че се задоволява с малкото. Че стои някъде, при някого, заради навика. Малкото винаги е по-голямо от Нищото. А Нищото носи отчаяние.
И все пак! За мен любовта не е да се „връщаш“ при някого. Той да ти бъде котва или пристан или нещо подобно. Той трябва да бъде Океанът, пътешествието, вятърът, мечтата.
Мисля, че всички копнеем за някого, който има сходни ценности и мисли с нашите, но успява да ги надгради. Този вълшебен Някой, който вижда какви сме, а не какви се представяме, че сме и същевременно ни помага да надскочим себе си. Някой, който може да живее, мисли, твори напълно самостоятелно от нас, както и ние можем да сме самостоятелни спрямо него, но обединените ни усилия правят чудеса. Някой, който променя целия ни ден с присъствието си, но същевременно не ни прави зависими и самият той никога не става зависим. Желаем някого, с когото едно случайно докосване на пръстите, дори и след цяла нощ заедно, докарва същия електрически заряд, както в началото. Такъв човек, за когото няма значение какво мислят приятели, родители, околните като цяло. На този Някой не му пука дали ще живеем заедно, дали ще има брак, дали ще има деца. Защото това са допълнения по желание, а не фактор за връзка.
Можеш да живееш на хиляди километри от някого и да си Единственият. И това е Свободата да обвържеш сърцето си. Не пръстенът, не статусът във Фейсбук, не общата ви баня. Така ги разбирам аз нещата.
А ако ежедневието може да убие една любов, то тя не е била такава.
