Сякаш винаги избирам невъзможното. Аз съм остров Гренландия през зимата и чакам слънцето да изгрее, а то се появява за броени минути и изчезва. Изгревът e залез, но все пак, с редките си появявания слънцето осмисля живота ми.
Вълнува ме, примамва ме дори само с мисълта, че не е тук. А може би точно защото не е тук. По-големи дози от него биха ме убили.
В тъмнината съм свободна да говоря, да викам дори, да се изразявам, да бъда себе си… Тя е мен и аз съм нея. Но когато слънцето изгрее, мракът в мен изчезва.
И тогава идва денят, в който слънцето не се показва изобщо. Знам, че е на юг, отвъд барикадата, където винаги е първият му избор.
Мисля си, че трябва да крещя от ярост. Но писъците, които излизат, са само в душата ми. Безмълвна съм.
Без него няма смисъл. За нищо. Дори да крещя.
