Щеше ми се да разкажа още за живота си с Апатия – вероятно по време на нашето съвместно пътуване сме преминали покрай изумителни хора, случки и събития. За съжаление, единственото, останало ми като спомен от онези времена, е сивият камък, по който се влачеха нозете ми, и мъглата, която правеше взора ми мързелив, а душата ми – самотна. Дори не мога да опиша как изглеждаше спътницата ми, наричаща себе си Третия законен грях. Висока ли беше Апатия, или ниска? Млада или стара? Докато бяхме заедно, така и не се поинтересувах достатъчно. Все пак бях апатична, нали така?
А как се разделих с Нея?
Започнах да вдигам погледа си от земята, да се взирам в сивотата пред себе си и да търся познати силуети. И видях. Табелка на любим град, осветена от лампите на магистралата, познати нотки на песен, носещи се от преминаваща кола, вятър, лъхащ на хладна свобода. С всеки знак, който разпознавах, увереността ми се възвръщаше. Престанах да се тътря по маниера на Апатия, забързах крачка и скоро Тя остана назад. Ала знаех, че ако някога спра насред пътя, мудните ѝ стъпки рано или късно ще ме догонят.
Затова и в най-слънчевите си дни понякога поглеждам назад, от страх, че Апатия ще ме застигне.
Веднага, щом се измъкнах от Нея обаче, възникна друг проблем – сестрите ѝ Невъзможност и Ана само чакаха да пожелая да живея отново, за да ми стоварят извратените си желания. Този път обаче имах план за противодействие – подмамих ги в душата си, уж да им покажа новите си съкровени (и невъзможни) мечти. Забравили, че моят мозък често изпълнява функцията на затвор, те влязоха право в килиите, които им бях подготвила.
Невъзможност бе захвърлена в стар, отдалечен кладенец, чийто отвор аз лично зазидах. Спрях да мисля за нея и желанието, което Тя носеше в себе си, умря в самотни писъци.
Ана приклещих в стая без огледала, където Тя не можеше да вижда идеалния си образ, нито да се къпе във възхищението на околните. Залиня и най-сетне миряса. Отровният ѝ шепот само понякога достигаше до ключалката на вратата, но аз вече не се вслушвах в него.
И тогава най-сетне започнаха да се случват хубави неща, а заедно с тях порасна ново, изгарящо желание – да намеря нещо, противоположно на Апатия (Тя още се влачеше по петите ми), за да избягам завинаги от безразличието.
Господин Перфекционизъм, чест посетител в моя антропоморфен свят на човешки чувства, ми препоръча да намеря Съвършеното Вълнение – или с други думи, Идеалът. Идеал, който да следвам, от когото да се вдъхновявам, и за когото да се боря. И аз открих някакво Вълнение, и всичко бе прекрасно, и развълнувана изтичах да разкажа на Перфекционизма какво вълшебство има в света ми.
– Няма да ти е достатъчно – сви рамене Той. – Намерила си нещо позитивно, топло и стойностно, което е чудесно, но ти не си човек, който се отдава на това, което вече ти принадлежи. Нужно ти е нещо на пръв поглед невъзможно, което да преследваш. Може би се страхуваш от мъглата на безразличието, но никога не си се плашила от тъмнината. А Съвършеното Вълнение е толкова мистериозно, че се намира само в непрогледния мрак.
Перфекционизмът тихо се затвори в работилничката, където протичаше цялото му съществуване. Залови се да направи най-трудното нещо на света – да създаде Съвършеното Вълнение. И го успя. В суровия си вид, това Вълнение бе същинско Франкенщайново творение от всяка моя съзнателна мисъл, всеки идеал, всяко желание или мимолетна въздишка. Парченца от образи и думи на различни хора, които бях срещала, съшити с конците на литературните ми изблици. Грозен, несъразмерен и абсурден кошмар, с крайници от стари копнежи. Перфекционизъм обаче не ми го показа, преди да нанесе последния си удар – а именно – да ме омагьоса да виждам Съвършеното Вълнение в образа на истински, реално съществуващ Човек.
– Ето това вече е Вълнение, което ще преобърне доста кораби – изпъчи се доволно Перфекционизъм. – И все пак, Съвършено Вълнение е доста нелепо име, затова съм кръстил този твой Идеал по друг начин. Щом го опознаеш, попитай го за името му. Не за човешкото му име, а за антропоморфното му. Той ще те разбере.
Аз, разбира се, загубих дар слово щом зърнах за миг снимка на човека, който уж бе съчетал всичките ми мечти на едно място. За щастие, Перфекционизъм не бе преценил, че бе взел образа на реално съществуваща личност, с която нямахме никакви допирни точки в ежедневието. Да, Перфекционизъм беше създал Съвършеното Вълнение, но то не вървеше по пътя ми и не оставаше за дълго в мислите ми. В моя свят аз и то никога нямаше да се срещнем.
Тогава Перфекционизъм, явно вдъхновен от роман на Мураками, реши да смени моя свят с друг.
Една нощ, по принципа на абсолютната случайност, физическото изражение на Съвършеното Вълнение слезе по аварийната стълба на магистралата на живота си…и директно се стовари на моя скромен път R80. Нашата година 2013 спря да съществува. Беше 2Q13.
И аз….Аз нямах никакъв шанс от самото начало. Перфекционизъм ме срещна с моя Идеал, или поне това, което вярвах, че вярвам за света и хората. И в тази среща аз не виждах човек, а Съвършено Вълнение; говорех с човек, но чувах собствените си франкенщайнови копнежи в думите му.
Наистина усещането беше Съвършено. Помитащо, изтръпващо, унищожаващо Вълнение, което до такава степен ме извади извън зададения ми курс на движение, че понякога трудно успявах да позная себе си.
Беше красиво. Вдъхновяващо. Смислено. Да общуваш с някого и същевременно да чуваш и себе си като фон зад думите му – колко нарцистичен, удовлетворителен, разтърсващ, съвършен беше всеки миг!
Но аз не исках мигове – исках всичко.
А лошото на Съвършеното Вълнение беше, че то бе сглобено от различни хора, които принадлежаха другиму; от мои нереализирани копнежи, които отдавна трябваше да са в миналото, и прочие усложнения. Човешкият образ, избран за преносител на цялата тази какафония, пък нямаше нищо общо с нищо от гореизброеното.
Започнах да виждам отвъд, да съзирам личността, когото Перфекционизъм бе използвал просто за маска, с която да скрие същността на Съвършеното Вълнение. Бях разочарована. За първи път виждах това, което съществуваше, а не това, което исках да видя. Пред очите ми беше само един човек – ни повече, ни по-малко. А човекът ме отблъсна и си тръгна.
И така, Вълнението загуби човешкия си образ. Останаха съшитите зле илюзии. Грабнах един касапски нож и почнах да кълцам всяка надежда, всеки неизразен блян. Кръвта летеше навсякъде, но странно, не беше червена. Приличаше на сълзи.
Накрая от останките излезе само една черна сянка, която гордо се възправи насреща ми.
– Колко пъти трябва да те убия, за да те забравя?! – уплаших се от яростта в гласа си.
С откъсването на всеки копнеж, сякаш бях откъснала част от собственото си тяло. Вече нямаше човек, който да олицетворява Идеала ми. Нямах Идеал. Нямах Съвършено Вълнение. Нямах света, който изоставих, за да живея в 2Q13-та.
– Аз съм душата на това, което ти наричаш Съвършено Вълнение – произнесе спокоен мъжки глас. – Наричат ме Самозаблуда. Приемам образа на най-подходящия преносител и залъгвам хора като теб. Карам ги да виждат неща в околните, които не съществуват. Нараних те, отмъстих за сестрите си Невъзможност и Ана, а сега остава само да посрещна смъртта си.
Разбира се, не ме остави да го убия. Просто се стопи в тъмата. Не можеш да убиеш нещо, което не съществува по дефиниция.
Самозаблуда.
Бях обикнала не истински човек, а собствения си копнеж.
Перфекционизъм наблюдаваше зрелището от трибуната, за която му бях дала доживотен билет.
Календарът на стената гласеше: 2014.
