Исках да бъда нещо специално – малка, слаба фигура със сияйно бяла кожа. Исках да бъда одухотворена, забавна, с лек характер. Само че това изискваше определени гени и талант, които така и не намерих у себе си.
А после пожелах да избягам от всички, за да видя собствения си скелет, да изрежа непохватността си и да намеря Идеала. Останаха белези, които не можах да скрия. Белезите – спомени за болка, по които някога ще ме съдят. Някъде тогава, или може би след това, се превърнах в самата мен – безкрайна картина от несъвършенства…и там открих безупречността.
Безгрешна в грешките. Безсмъртна в смъртта. Жива в живота.
Не съм от онези хора, които, когато попитате за тях, винаги са “добре”.
Нима има нещо лошо в това?
