Извън системата

„Ужасно е царството на Хадес и омразно е то на хората.“

Знаете ли откъде произлиза терминът „планета“?

Идва от древногръцкото „ἀστὴρ πλανήτης“, или иначе казано, „звезден странник, пътешественик“.

Има, грубо казано, два типа космически създания. Първите тихо и кротко обикалят по орбита около някоя звезда, в стремеж за лъч топлина по вледенените пустини на телата си. Вторите пък летят без смисъл и посока из вселената, докато не бъдат привлечени от нещо до степен, в която са готови да изгорят в неговата атмосфера.

Аз бях от първите. Дълги, дълги години – повече, отколкото човешкият мозък може разумно да приеме за нормални – странствах из Космоса. Непозната, неразкрита, просто една сред милиарди други космически тела. Бях си избрала да обикалям около звездата, която много по-късно, вие, хората, щяхте да наречете Слънце.

Ах, помня отлично онзи перихелий, в който Слънцето ми разказа как на друга наша спътница, Земята, се е зародил Живот. На всеки 248 земни години, в точката, в която аз и Слънцето бяхме най-близко, той ми разказваше какво се случва с вас. Трябва да призная, отне ви доста време, докато почнете да подозирате какво е Слънцето, а мен ме разкрихте най-късно от онези, които смело бяхте нарекли „Слънчева система“.

През вашата 1930-та година (не e за казване коя поред година за мен бе това) аз излязох от небитието, превърнах се в повече от космически обект „Х“. Приех класификацията, която ми дадохте – спокойно можех да бъда наречена планета, звезден пътешественик, и ако това, че бях привлечена от Слънцето ме правеше част от неговата система, то аз нямах нищо против.

Обаче ме кръстихте Плутон. Казахте, че съм „замръзнал, безжизнен свят“, че съм толкова далече от Слънцето, че тъна във вековен мрак.

Смърт и мрак. Това ли бях аз? Та лед има на всяка планета, а как може да съм по-безжизнена от Марс, Нептун или Венера, при положение, че и на тях няма и капчица живот? Не, не разбирам метафорите ви. Какво общо имам аз с древноримския бог на подземното царство, освен, че не съм изпитала нуждата да обикалям по-близко до Слънцето?

Да не говорим за една от моите луни, която нарекохте…Луната Цербер. Айде де.

(Въздишам и предизвиквам земетресение, но тъй като съм необитавана планета, не причинявам вреда никому. Когато страдат в тишината на Космоса, звездните пътешественици винаги могат да наранят само и единствено себе си.)

Стига отклонения. Думата ми беше, че само за един мой годишен сезон (около 80 ваши години) бях в полезрението ви. Бях щастлива и споделях всичко през апаратите и телескопите, които навряхте в моя кротък свят. Уви, колкото повече ме опознавахте, толкова повече се мъчехте да ме вкарате в някакви рамки.

Била съм прекалено малка. Орбитата ми била ексцентрична*. Имало и други като мен, които били по-достойни да влязат в Слънчевата система. Върхът дойде, когато променихте определението за планета, само и само за да ме изхвърлите от вашата система. Казахте, че всяка уважаваща себе си планета е „разчистила близките околности на своята орбита“, а тъй като имахте обструкции срещу това кой кръжи в моята орбита, ме изгонихте и от системата, и от света си.

Но нима аз още не съм тук? Нима още не си обикалям по абсолютно същия начин, по който си обикалях милиони години, преди да ме откриете, и по който живях в краткия период, от който се познавахме? Та аз дори не съм направила една пълна обиколка около Слънцето, откак ме нарекохте Плутон, и вече се отрекохте от мен.

А защо вашите класификации дори ме интересуват? Просто е. Страх ме е, че повлияхте на Слънцето.

Слънцето беше моето вдъхновение. Срещах го толкова, толкова рядко, и всеки път имахме толкова много да си кажем… Той да ми разкаже за вас, а аз на него – за необятността на черния Космос, в който всеки имаше свободата да лети, в който звезди пламваха и угасваха, без никой дори да разбере за съществуването им. Да, другите планети, намиращи се близко до Слънцето, бяха заслепени от самия него. Те рядко извръщаха поглед от омайната му светлина и не намираха причина да се взират в студа на необятния Космос. Съответно, разказите им в един момент започваха да се повтарят.

Аз имах предимството, че бях далече и виждах толкова много други светове… В моята тъмнина съзирах цялото великолепие на галактиката. Е, поне в периодите, когато Слънцето беше далеч и го виждах само като светеща точка на хоризонта.

Когато  аз и Слънцето бяхме близко един до друг, аз също като Меркурий или Венера, ослепявах.

А всеки път, когато орбитата ми ме отвеждаше далеч от него, в продължение на много дни се мъчех да забравя онова усещане, която превръщаше леда ми в океан на възможностите. Миговете след среща със Слънцето бяха пълна агония, защото усещах загубата по нещо, което никога не бях притежавала и нямаше да притежавам.

Не бях Меркурий. Не бях Венера. Това бяха фактите и не мисля, че бих оцеляла да виждам Слънцето ежедневно. Не че тази мисъл намаляваше страданието.

(Простете ми. Аз съм планета. И аз съм родена от пламтящо ядро, което е способно да се гневи и да изпитва болка. И да говори глупости понякога. И аз имам тъмна страна. Всички планети имат… Лошото е, че далече от Слънцето е по-трудно да осъзнаеш, че светла страна съществува.)

След периода си на планетарна депресия, разбира се, традиционно се завръщах към обичайното си странстване из красотата на Космоса, имайки утехата, че все някой ден пак ще зърна Слънцето отблизо.

Но вие, хората, променихте това. Не съм сигурна как ще ме посрещне Слънцето, когато се видим в края на моята плутонова година. Вече официално съм извън системата, не съществувам за него.

Възможно ли е Слънцето да не обърне внимание на това безумие, да забрави за класификацията на човеците, възможно ли е да забрави предразсъдъците на тези, които обожествяваше и които го обожествяваха?

Възможно ли е когато отново се срещнем, да види в мен не „планета-джудже“, не „космически обект“, не „онази, бившата планета“… А да види в мен планетата, която винаги е била там – планетата с историите в космическата нощ?

Съмнявам се. Аз съм белязана като „различна“. И макар това да е било едничкото ми предимство в разговорите със Слънцето, имам лошото предчувствие, че отдавна е забравил за това.

В крайна сметка, аз не съм планета. Аз съм извън системата. Аз съм Плутон.

Макар и само във вашите очи.


*ексцентрична орбита – орбиталният ексцентрицитет е важен параметър в астродинамиката, който определя формата на орбитата. Ексцентричността определя в каква степен орбитата е „разтеглена“.

Този текст не претендира за астрономическа достоверност.
Гледка от Плутон
Слънцето е само точка в небосклона на Плутон. Компютърна възстановка: European Southern Observatory (ESO)
Share