Градът. Уж една-едничка административна единица, а в нея – хиляди вселени. Г(рад)алактика от хора.
Над града се спуска нощ. Дали?
Нощта не се „спуска“. Тя е замръзнала във вечността.
Чисто и просто слънцето, отегчено, напуска работното си място. 20:39 ч. Точно като часовник. Утре пак ще свети над града, не се безпокой. Та нали всички работим, дори и звездите?
Първият часовник е бил именно слънчевият.
Часовникът е свободно избрано робство.
А ти, роб ли си на слънчевото време?
Нощ е. Градът затваря очи. Хората затварят кепенците на прозорците и душата си.
Нощ е. Два прозореца зеят с вдигнати щори, а през тях нахлува светлината на нощта. Колко са различни.
Какъв цвят казваш, беше светлината?
Нощ е. Време за сън, за страсти и за свобода.
За престъпления, тичащи по улиците на града.
Време е за нощни философи.
Колко скучни са спящите хора.
Ти си различен. Докато не заспиш.
През нощта сме себе си. За няколко часа, часовникът е с тъмен циферблат.
Тъмнина и усамотение. Мисли. Пронизващи цветни лъчи в нощния клуб. Тъмнината е наръгана и кърви.
Няма нощни клубове. Има клуб на страхливо изневеряващите на светлината.
Аз прегръщам тъмнината си. Говорим.
И внезапно настъпва l’heure bleue. Спирам да виждам тъмнината, но тя е скрита в цвета на косите ми.
…
Градът отваря очи. Часовникът се тресе в истеричен пристъп. Слънцето идва на работа. 06:06 ч. е.
Два самотни прозореца спускат своите щори. И отново са различни.