Въведение: Антропоморфните персонификации на седемте смъртни гряха, създадени от художничката Marta Dahlig, обиколиха света. Вдъхновена от творчеството й, и търсейки отговор на въпроса дали има още по-разрушителни поведения от тези, отречени от религията и закона, създадох поредицата „Седемте законни гряха“. Греховете, заплашващи не толкова обществото, колкото личната душевност, са представени като седем братя и сестри с фамилно име Копнеж. Кръвната връзка между тях е неоспорима, защото всички те по естество са свързани с отричане на Егото. Преодолявайки един саморазрушителен модел на мислене, има голяма вероятност в бъдеще да попаднем на на негов сродник, защото копнежът ни е направил уязвими. Докато търсех подходящи илюстрации, които да бъдат приложени към всеки един от „новите“ грехове, попаднах на творчеството на Oleg Oprisco. Този украински фотограф е уловил всички нюанси на човешкия копнеж, така че някои от неговите снимки се оказаха изключително подходящи за моята поредица. Ако фотографиите ви допадат, можете да ги закупите от официалния му сайт.
Невъзможност Копнежна започна живота си като лекарство за здрави хора, имащи си всичко, но пожелали повече. Даряваше допълнителни сили, надежди и илюзии за всемогъщество, докато бавно разяждаше ума и отричаше всички негови досегашни постижения. Дори само идеята за Невъзможност предизвикваше зависимост. Тя беше дрога за душата и люшкаше ума от състояние на див възторг до болезнен копнеж.
С отровата на непостижимите мечти Невъзможност отвори празнини в душата ми. Дари ме с блянове, а сетне ги отне и ме накара да почувствам липсата на нещо, което никога не е било там. Изпитах онази фантомна болка на изгубения крайник, вкаменяващия страх, че вече не съм цяла. Копнеех с цялото си същество по неосъществимото. Бях Луната, която искаше да да разтопи ледовете на Антарктида.
Когато болката ставаше нетърпима, Невъзможност ми даваше упойка. Малки дози илюзия, слънчев лъч в ледена пустиня. Не лекуваше, но облекчаваше страданието. До следващия път.
Веднъж я попитах за какво съм й и защо ме мъчи. Беше ясно, копнежите ми бяха невъзможни. Не можех да превърна нечие сърце от лед в пламък.
– Аз нямам нужда от теб – засмя се Невъзможност. – Стоя тук от жал, защото съм единственото стойностно нещо, което имаш. Как ще живееш без мечтите си?
– Отказвам се от мечтата си. Направих всичко, което бе по силите ми. Ще забравя всичко и ще продължа без нея и без теб.
– Можеш да получиш желаното, дори и да ти се струва невъзможно – отвърна Невъзможност.
– Чувала съм това и преди – сопнах се. – За теб, Невъзможност, на думи всичко е възможно. Виждаш доказателства там, където ги няма. От векове лъжеш хората – сигурна съм, че ти си подвела алхимиците, че могат да създадат злато, и Хитлер, че може да спечели войната. Залъгваш ме откакто се срещнахме.
– Не ме остави да довърша – спокойно каза Тя. – Много мислих. За да разтопиш Антарктида, трябва да спреш да бъдеш Луната, и да се превърнеш в нещо, по-могъщо от Слънцето. Вярно е, оказа се, че аз не мога да ти помогна, но срещала ли си сестра ми Ана?
